Какво се случва със Сдружение "С любов към психичната болест" ?

Какво се случва със Сдружение

През голямо земетресение преминахме. Къщата ни се разклати из основи. Мисля и търся причините от както тръгнаха процесите. Те са дълбоки и трудни за обяснение, но в същото време аз вярвам, че винаги човек трябва да се стреми към това да ги опростява и изяснява, разбира. И така.

Първоначално аз комуникирах в личен разговор с всеки водещ, после имахме вътрешна комуникация между водещите и отделно в затворената група с хората. Дойде момент, в който сляхме двете групи и участниците активно участваха и във вътрешния процес по подготовката на групите. Това даде много по-голяма възможност за порастване на всички. Това постепенно разкриване, наложиха поетапни конфликтни ситуации, в моменти на порастване и съпротиви на някого от водещите, в които когато човека е очи в очи само с мен е доста субективен и безкрупулен в гнева си. Тръгваха си хора, които не бяха прави, но нямаше кой да им каже, да ги отрази и отрезви, за да могат да се огледат. Така само с мен, сякаш никой от останалите участници не разбираше какво става, а за човека, все едно не е било. Всъщност не е така, но това ставаше ясно след тръгването му, в обратни връзки и коментар с участниците, което отнемаше шанса на човека да ги получи и да си направи необходимите равносметки. С времето осъзнавам, че това е много важен момент и от корена на проблема в семействата с психично болен или алкохолик или насилник. Те са много затворени и прикрити и слона е огромен и ще пръсне стаята, но никой не го вижда. Както като дойде някой на гости, едва тогава виждаме, че е мръсно и има паяжини.

Сега си давам сметка, колко е важно това разкриване. Във всеки смисъл. Човек да се заяви. Да се види в очите на другите. Да го е грижа какъв образ гради пред тях. От там тръгва лечението. Да се подчиня на реалността, на нуждата ми да се свържа с другите. То пази и тези семейства. Извежда ги от илюзорното опиянение. Пази и нас в сдружението.

Проблема тръгна от порастването на хората. Беше осезаемо като усещане и всички го изказаха, но никой не беше готов да плати цената. Цената на отдалечаването от "мама". Цената на поемането на отговорността, която неминуемо носи със себе си свободата. Цената на придобиването на умението да се подчинявам, което изисква всяко едно порастване. Най-големите генерали умеят най-добре да се подчиняват. На първо място на реалността, на себе си и на хората си. Иначе не биха могли да спечелят войната. А малките хора те не умеят, но и нямат нужда- те са зависими.

Давам си сметка, че аз също порастнах в това сдружение и това също има своята цена и тя е свръх компромисите, които съм правела преди това. За да го изградя, за да привлека хора. Трябваше ми опит и време да разбера, че не е нужно да привличам хора, а е важно те да изминат своите крачки и да направят избора си от това, което четат, усещат и виждат във външната страница, дали да дойдат да се доверят и отворят. Компромисите им пречат на пътя и потапят кораба. Човек няма среден път или върви към живота или към смъртта. Всеки компромис и всяко отлагане е в посока на смъртта и после още по-трудно се сменя посоката.Трябваше ми време да се науча как се управляват големи групи от хора, които са различни и всеки има своите претенции и трудности. Трябваше ми време да изградя цялата тази дейност и да я направя работеща, да намеря начин да координирам и да имам поглед върху всеки и всичко. Колкото повече порастваше сдружението обаче, ставаше различно и изискваше различен подход и промяна.

Е...сега смело мога да кажа, че тук в това сдружение се извършва психотерапевтична дейност, на която много колеги биха завидяли. Активен и динамичен процес на промяна и трансформация на хора, съдби и животи. Стана нещо много ценно. С това осъзнаване обаче дойде и естественото повишаване на самооценката ми и осъзнаването на нови още по-добри за хората хоризонти, но доведе съответно и до повишаване на изискванията към тях. Право пропорционално на моята вяра и убеденост, на моето порастване и повишаване на умението ми да се подчинявам на реалността и на повишената ми способност да нося отговорност за процеса. Нямам време за губене. Нито искам да губя времето на хората. Поставила съм ултимативни условия на всички хора в групата, начело с ръководителя на основната дейност. Изчаквам избора им дали ще се съобразят с новите правила и промяната, която се случи или ще напуснат групата. Всеки е свободен и има своето пълно право да избира кой да го води и на кого да се доверява. Но, когато избере трябва да се отдаде, за да получи.

Предстоят нови правила за прием и участие, които ще изработим в писмен вид и ще бъдат оповестени в страницата и сайта.

Аз съм човек, който обича да гарантира резултата и където съм работила - той е видим. Всеки резултат обаче си има цена. А всеки човек - избор, дали иска да я плати или не. Аз направих своя. Дали някой ще застане на редичката след мен? Предстои да разбера.