Казвам се Ани Дюлгерска и съм председател на сдружение " С любов към психичната болест". Някога, толкова някога и едновременно толкова близо като сега, бях едно малко момиченце с майка в депресия, която депресия, по-късно, когато бях на 12 се превърна в параноидна шизофрения. Помня това малкото момиченце, на което беше забранено да излиза да играе, за да не оставя мама уплашена, как си играе тихо в къщи за да не събуди мама. Помня непрестанните гнойни ангини. Помня глада, когато татко беше в командировки и разстройството с часове, когато се връщаше и носеше храна. Помня как, на около 4 годинки, лежа в леглото и нямам сили да стана. Представях си как децата си играят навън. Помня погледа на депресията на мама, от пълното безизразно безразличие до гнева и омразата, когато наруша съня й. Помня и сковаващия ме страх. За мама. После като станах на 23 татко почина, при катастрофа и нямаше вече "кой да ми носи храна" и да ми напомня, че ме има. Тогава замръзнах, там някъде в мъртвата хватка на лудостта и смъртта. Търсех се, лутах се, коя съм, защо съм тук и какво мога да дам, на кого? Как се оцелява по здрав начин, кое е здраво от това, което съм видяла и преживяла и кое нездраво и води към психична болест? Мога ли да помогна на мама? Така 2011 започнах да се занимавам с психология и после психотерапия и да търся отговорите на всички тези въпроси и после и да работя с хора. Преминах години лична, групова психотерапия и работа под супервизия при водещи специалисти в областта и още го правя. Години наред работих дълбинно психоаналитично, индивидуално и групово с хора с психична болест, под супервизия и успоредно с лекар психиатър. Помогнах и помагам на много хора.Мама обаче, не успях да излекувам. Никой не бил пророк в собствения си дом!... Тази болка още е в мен. Винаги, на една ръка разстояние е и онова малко, ранено, самотно момиченце. Вика ме понякога. Това съм аз. За това съм тук. Грижа ме е за хората с психична болест. За това е "С любов". За да оживея по здрав начин, ми се наложи да заобичам шизофренията. Важно ми е и всеки човек, на когото помагам е лек за раните ми. Благодарна съм, че имам този шанс и доверието на хората, с които работя психотерапевтично. Благодарна съм и на тези колеги, с които се събрахме сега, за да учредим това сдружение, в името на едно по-добро бъдеще за психично болните хора и близките им. Те са като нас! Буквално. Пътя е същия, просто не са успели да спрат и да обърнат движението. Често и ние го правим за определени неща и в някакъв смисъл и дори по същия този начин, за определен период от време, в живота си. Вярвам, че като се обединим заедно, можем повече и ще го направим по-добре. Същото това обръщане на движението от болното към здравото, за нас като хора, които сме се събрали заедно в това сдружение, с обща болка и нужда, за нас като българи, част от народа на родината ни, за хората с психична болест, за всички нас, за децата ни, за България, защото ние всички СМЕ България. Нечестно е да казваме, че само тези хора са болни. Те са симптома на болното ни общество, на системата. Отговорността обаче е наша. Нали ние сме здравите. Аз за себе си знам, че си заслужава. Знам, че го искам и знам, че е възможно, защото бях там, на ръба на бездната и тя гледаше в мен твърде дълго, но успях да обърна посоката. А ти? Къде си? Кой си? Искаш ли да вървиш с нас?

Здравейте. Аз съм Диан Попов, и съм един от учредителите на сдружение „С Любов към Психичната Болест“. От Варна съм и съм завършил СПТУ по облекло във Варна със специалност мъжко облекло, а по-късно учих за конструктор моделиер.

На 12 годишна възраст ми поставиха диагноза, епилепсия. Това до голяма степен промени поведението ми и начина на живот. Затворих се в себе си и ме обхвана тревожност и притеснение от поведението на съученици и приятели. Дълги години се „криех“ в себе си и не можех да говоря свободно за заболяването си. Постепенно осъзнах, че това криене не ми помага и реших да променя себе си, да повярвам в моите умения и способности. Да се занимавам и уча нови неща. Това до голяма степен промени начина ми на общуване и самочувствие.

В момента не работя, но се занимавам с фотография. Правя снимки и ги сглобявам като видеоклипове. Освен това монтирам заснети видео материали. Опитвам се да правя, различни рекламни материали като картички, брошури, флаери и визитки.

Сега ми се отдава възможност да се включа и работя в сдружението. Искам и се надявам да помогна на хората, да повярват в себе си и своите умения и възможности. И може би по-важното е да преоткрият себе си, какво искат, могат и как да го постигнат.

Здравейте!
Аз съм съпруг на Ани Дюлгерска, човека достигнал до идеята за необходимостта от учредяване на сдружение с нестопанска цел, което да бъде в подкрепа на хората по пътя на всеки, в борбата с психичните трудности и болести вътре в нас. Завършил съм икономика във ВИНС Варна и право във Великотърновския университет. В момента развивам свои бизнес, в частния сектор. Близо 14 години бях служител на МВР, като през последните две от тях бях на ръководни постове, включително и Началник на полицейско управление. На сдружението помагам "в сянка", като осигурявам гръб, подкрепа, сигурност във връзката със закона и държавните структури. Познавайки Ани добре, знам и вярвам, че това сдружение, ще се превръща във все по нужна институция, в страната ни.

Ани Дюлгерска - председател на УС на сдружение "С любов към психичната болест"

• slubovpb@gmail.com
• (+359) 889 333 168